Отговорът на детинския въпрос “А какво след Бойко?”

November 8th, 2016 | by gino
Отговорът на детинския въпрос “А какво след Бойко?”
горещи теми
0
Въпросът – “Какво идва след Бойко?”, който тревожи толкова много инак разумни и прогресивни хора, няма смисъл. Не можем да превъртим филма напред, за да надникнем набързо, какво ще стане. Единственият възможен отговор е от оня виц: “Рави, докога ще чакаме нещата да се оправят? – Ако продължавате да чакате, няма да е скоро”. Вън от вицовете, засега можем да дадем отговор на друг въпрос:

“Какво оставя Бойко след себе си?” Отговорът на този въпрос е видим на всяка крачка. А от този отговор зависи и онова, което ще трябва да се прави – т.е. за кого ще трябва да гласуваме, за да го направи – “след Бойко”.  “Бойко-1″ падна от власт, защото се надигнаха протести – и се палиха хора! – срещу оформящия се още тогава модел на олигархично-картелно властване върху страната. Дошлите “след Бойко” обаче избраха допълнително да олигархизират държавата, с което си докараха нови протести и паднаха от власт. “Бойко-2″ дойде на власт в една дълго протестирала страна, която беше не само събудена, но и вече развила аналитичната способност да посочи, какво иска да се случи: разграждане на олигархично-бандитската система (“Модела #КОЙ?”); управление за общото благо (а не – за благото на приятелите на Бойко); въвеждане и поддържане на модерен законов ред.

“Бойко-2″ имаше и подкрепата, и очакването да направи това, което не само се искаше от него, но беше и редно. Избра обаче онова, което познава: да крепи олигархично-бандитската система, оформила се още при “Бойко-1″ и укрепнала (особено – в компонентите “Цацаров” и “Пеевски”) при Орешарски. Като начало, по демонстративно брутален начин излъга бившия си министър Христо Иванов, че с ГЕРБ начело ще приведе правосъдната система в приличен вид; блокира реформите в МВР; и с насмешка отсвири “закона Кунева”, за който се твърдеше, че ще бори корупцията по високите етажи. Временно стреснат от напускането на министър Иванов и на ДСБ, не след дълго Борисов приложи към останалите компоненти на Реформаторския блок обичайната си тактика: от партньори да ги превърне в слуги. От независими, т.е. имащи опции за своето бъдеще – в зависими, т.е. в нямащи опции извън самия Борисов. В същото време Пеевски пое властта в медиите, а Цацаров се настани на политическия терен като самостоятелен олигархичен играч, със своя прислуга и свои цели.

С това Борисов ликвидира основите на модерната държава в България и я рестартира като средновековен олигархичен модел на главатарско властване

Каква е разликата ли? Модерната държава създава условия за воденето на независим живот. Олигархичният модел, избран от Борисов, прави обратното: опитва се да направи всекиго зависим – да направи така, че всеки да си има господар надолу по веригата; и никой да не може да прави нищо, ако преди това не помоли за разрешение. Подмяната на модела на държава обяснява широко обсъжданите черти на българската реалност, като: отвличането на публичните институции от частни интереси; ползването на контролни органи като бухалки срещу неподчиняващите се; произвола, налаган – т.е. вместо законов ред – от прокуратурата и подразделенията на МВР; всеобщата корупция и формирането на картели във всички сфери и особено – там, където се раздават публични средства; потъването на една-трета от националния доход в нерегламентирани частни джобове; лекомисленото плащане на многомилиардната цена за предишни моменти на разгул, като КТБ и АЕЦ “Белене”.

Всички тези неща са възможни единствено, защото при “Бойко-2″ феодалните вериги на зависимост станаха основен принцип при управлението на обществото и на неговите ресурси. В тази система Борисов превръща в слуги онези, които може; с останалите – с по-големите риби – се договаря на принципа “главатари сме, ще се разберем по главатарски”. По принцип българският народ, имайки предвид историческия му опит (т.е. на воденето на зависим живот в продължение на столетия) няма против живота в зависимост. Има против, обаче, два негови аспекта. Първият: бедността, чиято връзка с олигархическия модел става все по-видима, особено на местно ниво. Вторият: омесването на олигархичното господарстване с прекомерен, ирационален натиск, чиято цел е всяка секунда силният да доказва на слабия, че той е напълно и унизително зависим.

Връзката между олигархично управление и бедност хората извън София направиха още миналата година

Все пак не е трудно да пресметнеш, че ако всички обществени поръчки отиват в едни и същи хора, а за твоя бизнес остава само държавният тормоз – ти обедняваш. Ирационалният натиск, на свой ред, се появи веднага след местните избори от миналата година. Веднъж видели “синята” карта на България, местните ГЕРБ-тартори окончателно се отвързаха: първо, от всякакви норми на приличие спрямо местните; и второ (и по-важно) от центъра на властта. Започнаха да тормозят местните и да се еманципират от своите господари в София. Борисов очевидно бе наясно с тази ситуация, което обяснява неговата инак необяснима паника, в която той пребивава някъде от края на зимата. И се надигна глухо недоволство – и то точно в онзи хинтерланд на “народа”, който само месеци по-рано произвеждаше епоса “Борисов – народен герой”. Местните агенти на героя се оказаха елементарни хайдуци, а самият герой очевидно беше изтървал контрола върху тях и започна да изглежда слаб. На този фон перченето, характерно за ГЕРБ на всички равнища, внезапно стана дразнещо.

А самият Борисов, главатарят на всичко това, се превърна в своя карикатура

Вместо да се гордеят чрез него, хората започнаха да негодуват, че той ги излага. Наблюдавайки всичко това, още през февруари публично лансирах тезата, че ГЕРБ губи подкрепа в самата си основа – че “Борисов-2″ си отива. И той взе, че си отиде. Защото, веднъж загубил избори, дори и да не подаде оставка в близкото бъдеще, той е смъртно ранен. Има кръв във водата. Слаб е и може да му бъде отмъщавано. “Борисов-2″ пое властта в страна, решително заявила своето желание да рестартира своя модернизационен проект. Оставя ни страна, в която и конструкцията на властта, и публичните нрави са се върнали неколкостотин години назад от модерността. Онова, което ще трябва да се прави е – отново да се излиза от средновековието и да се влиза в съвременността. От управление – тип “шайка”, да се върнем към управление, характерно за модерните държави (най-малкото – основано върху върховенството на закона, разделението на властите и неутралното поведение на публичните институции).

Това е и отговорът на инак детинския въпрос “А какво след Бойко?”. След Бойко – връщане към онзи исторически период,
в който страната се модернизираше 
а не – пропадашв във варварство. Правено е, дори у нас. Питате кога? Е, за последно (поемете си дълбоко дъх) – при управлението на Иван Костов. Далеч съм от мисълта да призовавам Костов да се върне като премиер. Но пък е ясно, какво трябва да се прави: трябва да се появят политици, които да заявят убедително своето намерение да върнат България в орбитата на модерността, изтръгвайки я от тинята на олигархичното средновековие, в която бяхме натикани от “Борисов-2″.

Всеки може да направи тази заявка, дори – ГЕРБ или БСП. Всеки може, стига истински да поиска. Защото отмина времето, когато “триковете” и “историческите компромиси” хващаха дикиш. Проблемът е, обаче, че основните политически играчи се чувстват удобно в тинята, защото си намериха място в нея. Най-вероятно, реално погледнато, чакаме нови, модерни политически субекти.

dnevnik.bg

Коментари

Коментари

Comments are closed.

Facebook