“Съпругът ми е сгрешил, ми накажете го, изпратете го посланик някъде!“

August 18th, 2019 | by gino
“Съпругът ми е сгрешил, ми накажете го, изпратете го посланик някъде!“
горещи теми
0

Петър Воденски е дипломат от кариерата. Бил е генерален консул в Истанбул, посланик в Анкара, Кишинев и Никозия. Два пъти е бил началник на кабинета на министъра на външните работи – на Станислав Даскалов и на Соломон Паси. Предвид актуалните дипломатически назначения от последните дни и решението за генералния консул на България във Валенсия да бъде изпратен Пламен Георгиев, Клуб Z публикува три истории от книгата на Петър Воденски  “А иначе дипломацията е сериозен занаят” (2013 г, изд. Сиела) с разрешението на автора. 

Връчването на акредитивните писма от страна на новоназначения посланик представлява една доста пищна церемония. В президентския дворец е построена почетна рота, внушителна и красива, свири духова музика; посланикът прави преглед на ротата, т.е.минава напред и назад пред нея, след което застава по средата и поздравява войниците с турското „Мерхаба, аскер! (Здравейте, войници!), на което те отговарят със силен вик „Саа ол!“ („Бъди здрав“, или, по нашенски, „Здравие желаем!“) След това посланикът трябва да ги попита „Насълсънъз!“, демек, „Как сте!“, и те отново отговарят със „Саа ол!“. Протокол, трябва да го спазва човек. На мен, като знаещ турски, не ми беше трудно, но съм виждал доста хора, които бая са се озорвали да произнесат тези две фрази – подобен е протоколът и при приветстването на ръководители на висши държавни и военни делегации, а за времето на посланичеството ми посрещнах доста такива.

Имам един интересен спомен, свързан с връчването на акредитивни писма. При следващите си пътувания в чужбина се случи да бъда член на българска делегация в Анкара, в съпровождение на външен министър; след изпълнението на програмата за деня – преговори, срещи и т.н., вечерта посланикът ни покани в резиденцията, приготвил бе маркови напитки и всичко останало, както си му е редът. Започнахме да разхлабваме вратовръзките, да сваляме саката – зер, бяхме в режим на разпускане, доколкото това е възможно по време на такова посещение. Когато посланикът си свали сакото, видях, че е с едни много хубави и скъпи тиранти, загледах се в тях; той забеляза, че го гледам в тирантите, и ми каза: „Пешко, сигурно се чудиш защо съм ги сложил, нека ти разкажа, ти като бивш посланик тук ще ме разбереш най-добре.

Когато пристигнах в Турция и дойде време да връчвам акредитивните си писма на президента, знаеш, че по протокол посланикът прави преглед на почетната рота, разхожда се напред-назад, има и „вълшебните думички“ на турски, които човек трябва да научи. Аз ги бях научил, това не ми беше проблем. Но като тръгнах пред ротата, започнах да изпитвам едно неприятно усещане, че панталоните – аха! и ми се смъкват от кръста – нали имам корем. Макар да знам, че няма да ми се смъкнат напълно панталоните, това си е едно доста гадничко чувство. И от Чанкая (квартал в Анкара, където по онова време беше президентският дворец), като потеглихме, казах на шофьора да кара направо в магазин „Беймен“ (скъп турски магазин за мъжка мода), и си купих няколко чифта тиранти. Та оттогава ги нося“.

Като стана дума за протокол в Турция, да кажа и за посрещане на летището на висши чужди ръководители – държавни глави или министър-председатели. След като самолетът кацне на летището в Анкара, шефът на турския протокол и посланикът на страната, откъдето идва посещението, се качват по стълбичката и вътре обясняват на „високия“ гост протоколните тънкости – преглед на почетната рота, думичките за поздрав („Мерхаба, аскер!“ – „Саа ол!“; „Насълсънъз!“ – „Саа ол“) и пр. Бил съм в делегация с Тодор Живков, за него не бе трудно да произнесе „Мерхаба, аскер“, само дето си го произнасяше „по български“, вместо „Мерхаба“, казваше „Мараба“. Бил съм и с други български ръководители.

Когато, например, в Анкара пристигна министър-председателят Филип Димитров, той не обърна никакво внимание на онова, което му казваше турският протокол, и затуй, като направи прегледа на почетната рота, застана пред строените войници и каза на английски: „Hello, gentlemen!“ А те – нали си знаят, отговориха мощно „Саа ол!“

Една от делегациите беше за погребението на бившия Вселенски патриарх в Истанбул, в нея бяха българският Патриарх Дядо Максим, вице-президентът Атанас Семерджиев, министърът на вътрешните работи Христо Данов, посланикът и генералният консул. Вечерта генералният консул ни покани в резиденцията си, насядахме покрай камината, всеки с някакво питие в ръка. По едно време Дядо Максим се извини и се прибра в покоите си, Семерджиев също. Аз останах с министъра и подхванах разговор, казах „Господин министър, по нашите медии все пишат и обсъждат, че членовете на българския висш клир били агенти и офицери на Държавна сигурност, Дядо Максим бил дори генерал…“ Министър Данов се усмихна благо-благо, и отговори: „Е-е, господин посланик, аз подписвам само до полковник, за генералите ще питате президента д-р Желев!“

Един старши дипломат от турското външно министерство ми казваше: „Генералите от армията от време на време правят преврати. Държат властта, назначават министри, вкарват в затворите хора по своите си списъци, правят политика, а после се отдръпват в сянка. И когато се отдръпват, винаги има такива генерали, които искат да стават посланици. Защо искат да стават посланици, ние как не искаме да ставаме генерали?“
Разказвах това веднъж на министъра на външните работи Соломон Паси (тогава бях началник на Политическия му кабинет), той беше ядосан, че и в България има генерали, които имаха мерак да станат посланици. Изслуша ме внимателно, очите му светнаха, и каза: „Ами да. Да взема аз да те предложа на президента да те назначи за командващ Трета армия?“ Аз отговорих, че, първо, не знам дали има още Трета армия, и второ, не искам да ставам главнокомандващ, аз съм си посланик. Но си мислех, че не само генералите-превратаджии, като се заотдръпват от властта, искат да стават посланици; същото правят и редица цивилни партийни функционери в края на своя властови мандат, при това независимо от партийния си цвят.

Например, Тодор Живков беше усвоил една „хватка“ в дипломацията: когато някой партиен функционер ставаше неудобен поради различни причини – несправяне с работата, откровени гафове или пък проява на нелоялност, той го изпращаше по-далеч от София на дипломатически пост; подобна беше „участта“ и на членове на семействата на Политбюро и ЦК. (Сред хората се говореше как единият от братята Гяурови пеел на Запад, а другият плачел на Изток – има се предвид изпращането на Костадин, брат на великия бас Николай Гяуров, за посланик в Монголия). Имаше (почти) виц как една съпруга на такъв партиен другар отишла при Живков и му казала: „Добре де, съпругът ми е сгрешил, ми накажете го, изпратете го посланик някъде!“

clubz.bg

Коментари

Коментари

Comments are closed.

Facebook