Защо Валери Симеонов трябва да си ходи.

Без категория

0

Скандалът, забъркан от вицепремиера Валери Симеонов, който нарече протестиращите пред портите на властта майки “група кресливи жени”, които спекулират с “уж болните си деца”, не е нищо повече от нов ред в неговата колоритна биография. Просто бележка под линия в амплоато на професионален политически шут, който е изградил кариера от това да се прави на луд. Пиша това по повод на коментарите, че лидерът на НФСБ “този път бил прекалил” и, видите ли, затова трябвало да си стяга багажа.

Господин Симеонов играе по струната на общественото търпение от години. Няма абсолютно никакъв смисъл да припомням, да цитирам подвизите му, заключаващи се в добре калкулирано, свръхарогантно поведение спрямо журналисти, природозащитници, евродепутати, представители на други етноси и т.н.

Всеки, който е в политиката, има опоненти, сблъсква се с хора, групи, партии и т.н. с възгледи, идеи, програми, които са различни от неговите. Но разликата между нормалния, що-годе възпитан политик и самозабравилия се хъшлак, мнимият болен, който залива националния ефир с набиващ се в ушите провинциален акцент, е в това, че първият знае кога да замълчи (поне от хитрост, ако не е воден от остарелия принцип noblesse oblige), познава стойността на добрия тон, а вторият “титан” произвежда без почивен ден безкрайни вербални полюции.

Валери Симеонов е диагноза

Той е карикатура от плът кръв на един от любимите герои на нашето време – наглеца. Наглецът не признава никакви правила, никакви стандарти. Той е движен непрекъснато напред от две неща: безкрайната увереност в собствената си непогрешимост (тук изобщо не става дума за прочутата сила на волята, за която пише Шопенхауер) и овчето спокойствие на едно племенно общество, което предпочита да люпи семки, докато гледа поредния сеир, вместо да бие шута на нахалника. Защото Симеонов и другите подобни на него много добре знаят, че струната на общественото търпение, спомената по-горе, всъщност е много дебела. Тя е като тези на бароково виолончело, изработени от яки животински черва. Тя е и безкрайно еластична. А в нашето полудържавно образувание – България – твърде често изглежда, че няма партии, които се борят за властта в демократична политическа система, а има племена, които драпат с всички сили към кокала, прецаквайки всичко и всички по пътя си.

Наглецът, отвързаният тарикат, е особено вреден, когато е на власт (за това пише още великият Платон в “Държавата”). Защото простосмъртният, обикновеният човечец, съзерцава със зяпнала уста този управник с разпасан пояс, почесва се по главата и решава, че щом това “минава”, значи “така трябва, за да успяваш в живота”, и следователно ” абе, и аз мога така”. А, както е казал шопът-философ, “това което требе, то си се налага”.

Разбира се,подобни “изцепващи се” политици са на мода в световен мащаб

Но както показаха действията на Брюксел срещу Орбанова Унгария, идва времето да им се потърси сметката; не може да си член на един елитен клуб, да ползваш всички привилегии от това членство (80% от инвестициите в публичния сектор в Унгария произтичат от кохезионните фондове на ЕС) и да не спазваш фундаменталните принципи на това семейство. Приликите с България са очевадни.

И така стигаме до същността. До омагьосания кръг на българската (и не само) политика. Тук въпросът е малко като този за това кое е първо – кокошката или яйцето. Дали наглецът се е мултиплицирал и превзел различните социални слоеве, завладял е всички кохорти и оттам е получил път към властта, или обратно – хората се заразяват от вирулентния му, одиозен пример. Вероятно и двете хипотези са верни. Без значение. Да не забравяме също така, че министър-председателят Борисов, който играе доброто ченге през третия си мандат и се извини от името на Симеонов, в продължение на месеци търпи лидера на НФСБ и подобните нему – в името на “стабилността” – т.е., видите ли, да не би случайно да изпаднем някъде далеч от софрата. А и самият Борисов е показал, че безочието и наглостта не са му чужди.

Сега конкретно.

Оставката на г-н Симеонов най-вероятно няма доведе до предсрочни парламентарни избори

– такива ще видим, но по-късно, може би заедно с европейските през май 2019 г. Има кой да замести НФСБ, ако решат да минат в опозиция – дали ще е резервната гума на “Воля”, ДПС в сянка или и двете, това все тая. Тази рокада ще означава само едно: дните на това управление са преброени.

Рейтингът на парламента е 20%, но над 50% не искат предсрочен вот, уверяват ни социолозите. Това, дами и господа, е класическата дефиниция за токсична връзка – хем не си доволен от нея, хем стоиш “вътре” – защото те е страх, че ако си тръгнеш, няма да намериш нещо по-добро, “няма да има кой да те обичка така, както милото”. Много хора, а явно и цели поколения, прекарват целия си живот по подобен начин. Стоят на работа, която отдавна им е “умаляла”; с шеф, който е тиранин и олигофрен, колеги – посредствени интриганти, но търпят, преживяват ден за ден, вцепенени от шубе, отказват да затръшнат вратата.

Въпросът за оставката, за нейната необходимост, е принципен. Най-накрая трябва да се покаже, че наглостта не трябва да се толерира. Особено когато става дума за калкулираната наглост, увенчана от мотото, че няма лош пиар, от принципа – “с грозни сцени – повече проценти на изборите”. Иначе познайте какво – ще видим отново същите изцепки следващата седмица. При това на още по-висок глас, с още по-драматично кресчендо.

Не, благодаря!

dnevnik.bg

Коментари

Коментари