Как национализмът деградира до обикновено хулиганство

горещи теми

0

Драматичната 2021 г. отбеляза пълния политически крах на досега доминиралите националистически формации (и на опиталите се да се намърдат в същото кукувиче гнездо имитатори). „Атака”, НФСБ и „Воля” практически изчезнаха, само ВМРО напомня от време на време за себе си с познатите малобройни, но шумни агитки.

На фона на тази агония се откроява възходът на една друга формация, която несъмнено има своите идейни и кадрови корени в националистическия спектър. След като няколко години бе отричана като маргинално и дори гротескно политическо явление, партията „Възраждане” рязко „дръпна”, само за половин година удвои подкрепата си и накрая се превърна в парламентарно представена формация.

Би било неправилно тази партия да се приравнява на останалите си посестрими, въпреки че по някои параметри им прилича. Например, в проруската си символика и бруталния популизъм, видимо родеещи се със стила на ранната „Атака”. Или по слабостта към ритуализирано и дори агресивно улично поведение, присъщи на ВМРО. В това няма нищо странно – както Костадинов, така и част от най-близките му съратници започнаха политическата си кариера под крилото на видните националисти и по-късно решиха да поемат по свой път.

Трябва обаче да им се признае, че те реагираха гъвкаво на драматичната промяна след началото на пандемията и бързо намериха начин да привлекат

поне част от уплашените и озлобени българи.

Очевидно е, че поне засега позицията на политически представител на радикалната конспиративна „антисистемност” носи електорални дивиденти. Въпросът е докога и дали това влияние може да се разшири и да роди нещо по-сериозно ( и по-опасно) от типичните за много общества изолирани екстремистки тежнения. Отговорът зависи в голяма степен от това, какъв път ще поеме „Възраждане” и дали ще се стреми да се предефинира от квази-националистическа в екстремно-популистка формация.

Засега можем да констатираме, че партията оставя на заден план и дори напълно игнорира някои от традиционните атрибути на новия български национализъм – натрапчивото позоваване на т.нар. традиционни ценности (семейство, религия, афинитет към историята), антималцинствената реторика (във всеки аспект), реакционно-романтичната експлоатация на македонската тема. Дори прославянските и проруските акорди са съзнателно приглушени в последните месеци. Това маневриране може да бъде обяснено с доста реалистичния извод, че посочените идейно-политически „хоругви” са изхабени от безогледна и глупава експлоатация и не гарантират електорална възвръщаемост. Възможно е влияние да са оказали гръмките успехи на забележителните популистки проекти от последното десетилетие („Алтернатива за Германия”, Брексит, Тръмп).

С една дума, „Възраждане” се ориентира към една прослойка (съществуваща навсякъде, но по обясними причини по-масова у нас) от хора, които са „лузъри”, чувстват се жертви на „елитите” и

желаят да раздават възмездие,

приемайки охотно всякакви безумни обяснения за своите неблагополучия. Затова към партията се стичат субекти, които имат манталитета на херостратовци, готови да подпалят и разрушат всяко правило, дори то да е абсолютно логично, полезно и необходимо. Демонстративното оспорване и нарушаване на нормите придава на този нов феномен отчетливия образ на злостно политическо хулиганство. Ръководството на „Възраждане” непрекъснато подстрекава своите най-активни поддръжници да провокират насилие и разчитат на това, че ако бъдат набити, ще се харесат на още повече хора.

Без да подценяваме останалите теми, днес главната обществена опасност от усилията на Костадинов и компания е разпалването на агресивен обществен негативизъм към предпазните антипандемични мерки, най-вече ваксинирането и зелените сертификати.

Тази тактика несъмнено им носи текуща популярност сред част от населението, но има две съществени слабости.

Първо – рано или късно пандемията ще стихне и ще се превърне в привичен, макар и неприятен детайл от обществения пейзаж. Хората постепенно свикват с мисълта, че трябва да пазят себе си и околните, най-вече защото все повече стават пряко и косвено пострадалите от масовата безотговорност.

Второ – вероятно една част от българите ще си останат (по различни причини) заклети „антиваксъри”, но проблематиката ще загуби своята символна роля като политически мотиватор. Баналното

трудно носи скандална популярност.   

Друга, и то по-съществена причина за ограничените перспективи пред „Възраждане” (в това амплоа) е, че много бързо пролича природата им на политически двуличници.

Скандалът с ваксинираните депутати, които призовават българите да не се ваксинират, е само началото на свалянето на маските. За разлика от най-запалените си фенове, Костадинов и хората около него не вярват в собствените си послания и това стана видимо прекалено рано. Ако политическият елит играе на популизъм, това е лошо, но ако популистите се окажат прикрити мераклии за елитни позиции и привилегии, това е фатално. Впрочем, така обикновено става в наши дни.

В допълнение, натрупаха се доста наблюдения относно странните съвпадения в позициите и най-вече в политическите действия на „Възраждане” и ГЕРБ. Рано или късно ще стане ясно какви са причините за това сближаване, но то няма как да бъде обяснено с общия статус на парламентарна опозиция или ситуативното съвпадение на интересите.

Големият проблем не е в това, че се появяват политически играчи, опитващи се да извличат полза от фрустрацията и гнева на социално онеправданите. Такава спекула е имало и винаги ще има. По-важно е да се преодолеят причините за тежките несправедливости, защото те засягат много повече хора, отколкото са гласували и изобщо биха гласували за „Възраждане”.

Александър МАРИНОВ

Коментари

Коментари